или умовете, които растат и се смаляват (част 2)
Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за пръв път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им невинаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота.
“На изток от Рая”, Джон Стайнбек
Трудно можем да определим причината, но, сблъска ли се с дете, всеки възрастен изтънява гласа си и започва да му говори, сякаш то е най-глупавото същество на планетата и всяка по-сложна дума в неумалителна форма ще пречупи крехкото му съзнание. В резултат на това всяка дума става сложна за вече подрастващото дете и то трудно възприема каквато и да е информация. Четенето му с разбиране пада на елементарно ниво и предпазваната му крехка главица трудно може да си даде сметка, че зад думите могат да се крият послания. Още от най-ранна детска възраст неговият интелект бива подценяван – то самото бива осакатено. Представете си да отрежете дясната ръка на бебе, а след това и левия крак. В последствие то ще трябва само да се научи как да борави с лявата ръка, а десният крак ще му служи за баланс – така то ще може да стои право и най-вероятно ще се справя добре с живота си, но ще трябва да е превъзмогнало много трудности, за да може в крайна сметка да пребъде. Тези, които имат сила да го направят, не са мнозинство.
Инфантилното говорене е просто началото от ред действия, служещи за улесняването на децата. Днес сме изправени пред поредния опит за промяна на учебната програма по Литература; разместват се произведения, други отпадат и всичко с една цел – да им е по-лесно на децата да учат за матурите. Матурите, които дори не са нужни. Никога не съм откривала смисъл в изпита в 10-ти клас, няма и да открия. Той не показва нищо, не помага на никого, освен на малката част от навършилите 16 години десетокласници, които искат да приключат по-рано с ученето. А отпадащите произведения някак винаги са само… чуждестранни.
Литературата започва да се изучава с теорията си в 5-ти клас. Дотогава главно се чете, търсят се поуки, хваща се интересът на децата. Може би затова до 4-ти клас програмата е изпълнена с най-хубавата чуждестранна и българска детска литература – истински калейдоскоп от приказки и книги, които са формирали много от нас като хора и то не само в България. Нима някъде в Европа не е позната Пипи на Астрид Линдгрен? Джани Родари, Карло Колоди, Ерих Кестнер? Или любимият ми Ено Рауд с неговите Маншон, Полуобувка и Мъхеста брада? И след тези хубави години с хубава литература идва сериозният 5-ти клас. И всичко рухва.
В следващите седем години доминира българската литература, не коя да е, а тази, свързана с Възраждането и Освобождението. Спомням си пределно ясно какво ми дадоха малкото произведения от западноевропейската литература, които сякаш нелегално се бяха намърдали в програмата – глътка свеж въздух. Поне за малко се бях отървала от вечната възрожденска тематика, непоправимия русофил Вазов и хвалебствените слова към селския човек, някак вкорененото убеждение, че това е единствената перспектива на българина. Омръзнало ми беше това, че „българите ще пребъдат, а турците ще си отидат“, винаги в сегашно и бъдеще време, все едно днешните турци са виновни за имперските мечти на султаните преди векове – а това се възпитава в българските училища: „исторически оправдана“ омраза. Защото, повярвайте ми, на децата не правят впечатление епитетите и повторението в „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово“; прави впечатление злосторството на турците, вечният антагонист в българската литература.
Чуждестранната и в частност западноевропейската литература (а и съвременната българска литература също) имат едно ключово предимство – обхващат ужасно много теми. Не се забатачват в борбата за свобода, а се стремят да покажат какво има вътре в душата на човека, как лоши могат да са всички, не само турските главорези и алчните селски чорбаджии. Според Дейвид Дамрош, теоретик на т. нар. световна литература, съществува и глобална литература, чието действие е толкова универсално, че може да се развива навсякъде, не са нужни локални маркери, които да затворят сюжета в кутия. Дамрош смята, че в глобалната литература има и автори, които пък успяват през локални маркери да разкажат универсална история – такъв според него е Орхан Памук. Важен белег на Световната литература според друг теоретик, Джоузеф Хилис Милър, е способността ѝ да се противопоставя на всякакъв вид национализми. Все пак непознаването на каквито и да е чужди култури е първа стъпка към страх от тях и в последствие към развиване на болезнен патриотизъм и национализъм. Затова е важно чуждестранната литература не просто да не бъде премахвана от учебната програма, а да се увеличи. Разбира се, това няма как да стане, ако не отпаднат някои български произведения, което винаги предизвиква отзвук в обществото, възпитано точно с българска литература, болезнен патриотизъм и национализъм.
В седемте години от 5-ти до 12-ти клас чуждестранни произведения присъстват в 5-ти, 6-ти, 8-ми и 9-ти клас, но дори не преобладават. Те често не са на мястото си и са последен отчаян опит да се хване интересът на децата – друго обяснение “Пърси Джаксън” да е намерил място в списъка за четене, например, няма. Световното стои в програмата самотно и в голяма степен бледнеещо при наличието на цялото творчество на Ботев и Вазов. От женската българска литература присъстват само Петя Дубарова и Елисавета Багряна, чак в 12-ти клас, а единственият жив автор, достоен за образователната система е Борис Христов. Масово са пренебрегвани най-съвременните автори.
По чудо съществува една двугодишна паралелна програма, която обаче не се предлага на много места – профилираната подготовка по БЕЛ. Тя изобилства от чуждестранна литература, съвременна, женска, дори неевропейска литература. Има достатъчно живи автори, които да балансират огромното количество възрожденци. И най-важното: тази програма не се ограничава в литературата. Присъстват музикални и филмови произведения, дава се възможност за съпоставки между книга и филм, между поема и мелодия, между разказ и картина. Театърът също не остава на заден план – докато в обикновената програма присъства само откъс от „Балкански синдром“ на Стратиев, в профилираната откриваме имена като Добри Войников, като Стефан Цанев. Чуждестранните произведения не са само френски, а има творби от Австрия, Германия, САЩ, Русия, дори Турция, в програмата е намерил място и роденият в Индия Джордж Оруел. Дори жанровете не са ограничени, обръща се внимание и на документалната литература („Задочни репортажи за България“ на Георги Марков). Женската литература е представена от Емили Дикинсън, Блага Димитрова, Теодора Димова.
Още много мога да говоря за профилираната програма, смятам, че изключително успешно би могла да замени обикновената, бих се осмелила да кажа дори, че е перфектна, въпреки че лично аз мога да я разширя – в нея все пак липсват творби от останалите континенти. Един представител на южноамериканския магически реализъм, например, би се вписал добре там. Но засега най-големият недостатък на тази програма е, че просто не се предлага в повечето училища. Прието е, че подготовката за зрелостните изпити е достатъчно тежка и крехките главици не биха могли да понесат повече литература, а освен това няма учители, които да могат да поемат допълнителния набор от часове.
Чуждестранната литература има едно изключително важно качество – тя е преводна. Не трябва да забравяме, че преводачът до голяма степен е и съавтор на произведението. Итало-алжирският писател Амара Лакхоус казва: „Преводът е като пътешествие от един бряг до друг. Понякога се чувствам като контрабандист, който преминава през границите на езика с багаж от думи, метафори, светове, идеи“. Нужно е да се обърне внимание на факта, че преводите винаги са отражения на епохата си, прекрасно би било да се даде шанс за съпоставка на два различни превода, правени по различно време. От изключителна важност е и децата, и преподавателите да си дадат сметка, че да, търсим смисъла в думите на автора, но на първо място това са едни думи, интерпретирани по определен начин от определен преводач. Той е призмата, през която минава посланието, каквато призма е и всеки отделен читател. Винаги трябва да имаме едно наум, когато четем чуждестранна творба, превеждана през определен исторически период – понякога призмата е дълбоко политическа и има за цел да пропагандира.
В статия, озаглавена „Орязването на програмата по западноевропейска литература в училище е пагубно“, проф. Амелия Личева споделя: „Идеята, че училището е просто платформа за изпитна подготовка, е дълбоко порочна и в дългосрочен план тя ще дава все по-лоши резултати. Защото ролята на училището не е да създава зубрачи и бележкари, а да формира трайни знания, критическо мислене, да развива въображението, да култивира чувствителност към проблемите на съвремието и, особено важно: да разширява кръгозора“. Но разширяването на кръгозора е невъзможно с налични само две теми и една епоха. Това, че познаваш тази епоха из основи, по никакъв начин не ти помага да разбереш своята, камо ли пък да я подобриш. Това, че познаваш ценностите на тогавашните хора, не означава, че е уместно да ги приложиш върху днешните. Не можем да ограничаваме съзнанието си по този начин, да оставяме на случайността някое дете да подхване книга, неприсъстваща в списъка за лятото, за да опознае и чуждото. Спешно трябва да се модернизира програмата, да се разнообрази, а не да се улеснява. Лесната програма няма да създаде хора, способни да мислят и разсъждават. Стратегията за учене днес е „назубряне – изпитване – забравяне“ и тя се използва за всичко. Съществено е да осъзнаем, че тя не действа, особено при „разказвателните предмети“. Тяхната цел трябва да е да възпитават и да помагат на децата да открият и развият собственото си съзнание и чувствата си, а с една тема това няма как да стане, освен ако не искаме да възпитаме националисти, носталгични по епоха, в която не са стъпвали.
Послепис
Избрани произведения от програмата за профилирана подготовка по БЕЛ, модул “Диалогични прочити” и модул “Критическо четене” (произведенията с “+” се разглеждат заедно):
- “Случаят Джем”, Вера Мутафчиева + “Името ми е Червен”, Орхан Памук
- “Репетиция за парад”, Стефан Цанев
- “Хайка за вълци”, Ивайло Петров + “Задочни репортажи за България”, Георги Марков
- “Осъдени души”, Димитър Димов + “Осъдени души”, реж. Въло Радев
- “Война и мир”, Лев Толстой + “Да умреш”, Александър Вутимски
- “Фауст”, Йохан Волфганг фон Гьоте + “Майстора и Маргарита”, Михаил Булгаков
- “Лавина”, Блага Димитрова + “Лавина”, реж. Ирина Акташева, Христо Писков
- “Вчера”, Владо Даверов + “Вчера”, реж. Иван Андонов
- “От какво се прави ливада?”, Емили Дикинсън, прев. Цветан Стоянов
- “Тавански спомен”, Валери Петров
- “Човека, който се смее”, Джеръм Дейвид Селинджър
- “Бариерата”, Павел Вежинов
- “Майките”, Теодора Димова
- “Нощта ще ни изплаче свойте тайни”, Николай Лилиев
Leave a Reply