Противно на вярванията свещена книга нямат само религиите. Като представители на човешката раса ние всички си имаме свещена книга, наша Библия, Тора, Коран. Можем да я открием на всяка възраст, някоя може да смени друга във времето, а може и да се смести, за да се събере друга на лавицата до нея. Тази книга царува над дните ни, властва някак деспотично над чувствата ни, идеите ни, мненията ни, а ние ѝ позволяваме да го прави, защото е свещена – някъде в нея се намират Десетте заповеди на живота ни, Петте стълба на вярата ни. „Любима“ трудно обхваща мястото, което тази книга заема в съзнанието ни.
Както е с религията, трудно можеш да разбереш дали някой си има такава книга, или не. Изведнъж се оказва, че приятелят, с когото си прекарал доста години, всъщност е силно религиозен – истински шок; а често най-гръмогласните фанатици са тайни атеисти. Някои трудно споделят любимите си книги, въпреки че са прочели безброй, а други прочитат една и до края на живота си се хвалят с нея (един министър-председател години наред правеше препратки към единствената книга, поправка: “две книги”, които е чел – „Винету“). Тук се намесва Ирене Вайехо, която не просто успя да намести романоесето си „Безкраят в стрък тръстика“ на лавицата в съзнанието ми, а и за пръв път успя да опише това, което от години изпитвам, без да мога да намеря думи за него.
Пораснах, но все още поддържам много нарцистична връзка с книгите. Когато един разказ ме връхлети, когато неговият дъжд от думи попие в мене, когато го разбера и онова, за което става дума, ме докосне почти болезнено, когато почувствам вътрешната, самотна сигурност, че авторът е променил живота ми, отново вярвам, че аз, именно аз съм читателката, която тази книга е търсела.
Ирене Вайехо, “Безкраят в стрък тръстика”, ИК “Колибри” 2023
В последствие Ирене (ще си позволя да я наричам с първото ѝ име, както тя като малка е познавала Даниел и Робърт, а не Дефо и Луи Стивънсън) осъзнава, че може би тази нарцистична връзка с книгите е дошла от дните, в които майка ѝ ѝ е чела на глас. А в „Безкраят в стрък тръстика“ е обърнато специално внимание на магичното четене на глас – можете ли да си представите, че преди малко повече от хиляда години четенето наум не било прието? Разбира се, причините някой да развие определено състояние, са строго индивидуални и аз не мога да кажа, че собственическото ми отношение към любимите ми книги е плод на четене на глас. По ред причини не са ми чели на глас, затова на три се научих сама да чета и книгите станаха мои спътници за вечни времена. Не знам защо винаги съм пазела свещените си книги заключени в сейф, а и освен това винаги съм смятала, че никой, прочел и харесал ги, не ги е разбрал. Може би аз и Ирене сме онзи приятел, който тайно е религиозен. „Безкраят в стрък тръстика“ показва, че в историята на четенето нещата стоят на обратно.
Вероятно много от нас са се чудили защо определени книги се смятат за класики, особено тези, останали ни от Античността. Какво толкова специално има в тези толкова стари текстове? Универсални ли са повече от 2000 години по-късно? Колкото и да обичам реторичните въпроси, ми се иска да отговоря. Всичко се крие във вечната любов на хората към книгите. Всъщност от Античността до нас са достигнали ужасно малко книги – много не са устояли на предизвикателствата на времето, климатичните условия и човешката незаинтересованост. Причината за това оцеляване са прилежните любвеобилни преписи, които хората по онова време правели. Можете да си представите колко труд и време отнема един препис в свят, който е далеч от печатната преса и безкрайните запаси от хартия и мастило днес. Малко били творбите, които си заслужавали усилието. Трябвало е хората истински да ги обичат и да ги смятат за нужни на следващите поколения, че да осигурят оцеляването им. В самата книга се цитира Джон Максуел Кутси, който твърди, че „класическо е онова, което устоява и на най-коварното варварство, устоява, защото поколения от хора просто не могат да си позволят да се откажат от него и се стремят на всяка цена да го запазят“. За разлика от индивидуалистичното и нарцистично отношение, което Ирене и аз (а сигурно и много други) имаме към книгите, в исторически план хората са имали стремеж да споделят и опазват книгите за останалите; стремеж, породен от любов към тях.
С любов към книгите подхожда и Ирене. Цялото романоесе е плод на обич не просто към литературата, а към книжното тяло, неговите страници, корици, античните глинени таблички, свитъците от папирус, пергамента. Затова и обръща внимание на горенето на книги. То няма как да се забрани – след като закупиш книга, тя става твоя собственост и можеш да си правиш с нея, каквото си искаш. Само че в законността си, горенето предизвиква беззаконие и размирици. В днешно време са главно религиозните причини да се горят книги – гори се или нечия свещена книга (след 11-ти септември масово се унищожават екземпляри от Корана), или книга, накърнила достойнството на религията (от години се горят творбите на Салман Рушди, а и за главата му има награда). Тук Ирене казва: „Писаното слово е било упорито преследвано през вековете и странни са по-скоро мирните времена, в които книжарниците имат само спокойни посетители, които не са нарамили байраци, не размахват обвинително пръст, не чупят витрини, не палят клади и не се поддават на атавистичната страст да забраняваш“. Успокоявам се с това, че поддръжниците на една определена фашистка партия в България имат минимален досег с книгите. Артуро Перес Реверте много хубаво обяснява, че „когато гори книга, умират всички онези животи, които са я направили възможна, всички животи, съдържащи се в нея, както и всички животи, на които тази книга е можела някога да даде топлина и знания, интелигентност, удоволствие и надежда“.
Ирене не пропуска да обсъди и така наболялата тема за цензурирането и политическата коректност – прочистването на книгите от определени думи и пасажи, които могат да обидят или травмират някого. В свят, в който всичко е насочено към предпазването на откровено изнежените чувства на всеки, тя открива, че цензурата отнема на младите „едно съществено познание – че е имало време, в което почти целият свят е наричал чернилки своите роби, и че благодарение на тази история на потисничество думата се е превърнала в табу“. За разлика от днешното мнозинство Ирене си дава сметка, че премахването на неприемливите думи и пасажи, няма да спаси младите от лоши идеи, а ще ги направи неспособни да ги разпознават.
Противно на онова, което смята Платон, зловредните персонажи са съществен елемент от традиционните приказки, за да може децата да научат, че злото съществува. Рано или късно те ще разберат за него (дали от биячите, дебнещи ги в училищния двор, или от тираните, упражняващи геноцид).
Ирене Вайехо, “Безкраят в стрък тръстика”, ИК “Колибри” 2023
Това пътуване, което Ирене поема през вековете, дава усещане, че гледаш някой документален филм на National Geographic. Още от началото, докато четях, имах чувството, че чувах гласа ѝ, докато тя увлекателно ми разказва за изобретяването на книгите, а пред очите си виждах обикалящата армия на Птолемей, която търсела богатства (не злато – книги). Дори и историята на книгите да не ти е интересна, няма как да останеш безразличен пред изключителния стил на Ирене Вайехо – с думите ѝ неволно се потапяш в Античността и в някои измислени светове. Топлотата, която струи от изказа ѝ, и обичта ѝ предизвикват и теб да се влюбиш. Книгите създават мрежа от връзки между хората, те са мост между поколенията. Любовта към тях е оцелявала хиляди години и ще продължи да го прави въпреки апокалиптичните предвещания на днешното общество.
Замислете се – новите технологии се сменят изключително бързо, а книгите имат постоянно присъствие в живота ни в един и същи вид. За двайсет години от сгъваем телефон с копчета минахме през първите малки смартфони, които после се уголемиха, после станаха толкова огромни, че започнахме и тях да сгъваме. Няма как да предречем какво точно ще се случи (поради тази причина в първичния индоевропейски праезик не е имало бъдеще време, а днешните бъдещи времена в повечето езици са дефектни – дори на български ни трябва частица, която да допълни формата за сегашно време), но надежда, че книгите ще просъществуват за вечни времена, има. Все пак са успели да оцелеят досега благодарение на обичта на милиони хора към тях. Ако сега още преписвахме книги, за да ги опазим от предизвикателствата на времето, бих се освободила от нарцисизма си към свещените си книги и бих преписвала до края на живота си всички 535 страници на „Безкраят в стрък тръстика“, за да могат възможно най-много хора да я прочетат. Ирене Вайехо е създала творба, която съвсем спокойно може да стане религия, а дори най-ревностният атеист не може да остане безразличен пред всяка наченка на съществуване на някоя по-висша сила (дали ще е някой бог, или пък наука).
Leave a Reply