Всекидневник с Дари

или защо miles and miles звучи по-добре от kilometers and kilometers

Ако трябва да подредим в списък нещата, които определят човешкото ни съществуване и с течение на времето го изменят, в него в произволен ред ще присъстват желание за власт, любов, омраза и мързел. Първите три са ясни – някои хора са готови да направят всичко за тях и заради тях. Четвъртото е по-специфично и не само защото за него нищо не се прави. Мързелът може също да бъде наричан улеснение, удобство – всякакви изобретения съществуват благодарение на търсенето на улеснение, а и благодарение на някой ден, прекаран в мързелуване. По свой си начин човешкият мързел и желанието за нищоправене (il dolce far niente) променят нас и света, къде за добро, къде за зло. Измежду тези промени, изобретения и тем подобни се прокрадва едно несъзнателно изменение, едновременно бързо и бавно, което обаче присъства във всяка секунда на нашето съществуване – това на езика.

Според Ethnologue, смятан за най-обширния каталог на езиците на света, към 2023 на планетата ни се говорят 7117 езика. От тях средностатистическият човек умее да борави със скромните два. Твърди се, че не са много едноезичните хора (monolinguals), въпреки че в Щатите например са повече от обичайното. Все пак те направиха езика си глобален, една нова лингва франка – затова и по-голямата част от онези средностатистически двуезични индивиди говорят майчиния си език и английски на сносно ниво. Разбира се, всеки човек има различно ниво на английски, а и всеки има граници на ученето на език. Някои хора трудно успяват напълно да се потопят в него и несъзнателно функционират по своя версия на метода на калкирането. Тук трябва да уточним, че по принцип калките попадат в графата на чуждиците и представляват буквално преведени чужди думи/изрази, навлезли в езика – такива в българския са думи като благодаря (от гръцкото ευχαριστώ) и влак (преведено за пръв път от Вазов от френското traîner – влача и train– влак). Така и тези, на които трудно се получава потапянето в езика, прекарват времето, в което говорят, в буквално превеждане на собствения си език.

Всеки език има устойчиви словосъчетания, най-често това са фразеологизмите и идиомите. Те могат да имат разнообразен произход, исторически, митологически или културен. Нас ни интересуват историята и културата, тези толкова оплетени единици на всяко общество. Дали го осъзнаваме, или пък не, част от културата са и мерните единици. Тук разделението е на две главни сили – метричната система и имперската. Много може да се говори за тях, всяка има своите привърженици (едната, разбира се, е по-логична, но и си е наша, а нашта патка е лебед според народната мъдрост). Важното обаче е, че чуждата система звучи някак странно и не на място за някоя култура, която не я използва.

На български би било неуместно да кажем, че нещо е на много мили от нас. Бихме използвали километри, защото те са се фиксирали в езика ни като част от културата и историята ни. Станали са устойчиви. Някой, захванал се да учи езика ни, би използвал милите, калкирайки от това, което му е вродено. Междувременно англосаксонският свят упорито използва сложната си имперска система и е свикнал с нея, тоест системата от думи, която плътно я следва, е станала устойчива за английския. Това е една от причините за всеки от „потопените“ в този чужд език индивиди miles and miles не просто да звучи по-добре и пò на място от дългото и тромаво kilometers and kilometers, а и даже да има поетичен привкус.

Къде обаче е мързелът в цялата тази работа? Тук идва една от най-интересните и противоречиви теории в езикознанието – тази за икономията на усилието. Като страстен привърженик на тази теория не схващам къде по-вещите от мен учени намират противоречие, за мен икономията на усилието е безспорен факт. Но както вече споменах, езиковите промени се случват някак несъзнателно – може би точно това убягва на световните лингвисти. Икономията на усилието си има и друго име, далеч по-симпатично, а именно мързел. Процесът е прост (както всяко нещо, изискващо нищоправене). Имаме дума; думата изисква усилие; мързи ни да произнесем цялата дума; произнасяме я „на око“, без да я съкращаваме прекалено много; с времето започваме да повтаряме тази опърпана дума; тя навлиза в езика. Нека уточним, че това се случва единствено и само на говоримо ниво – правописът е изключително консервативен, не подлежи на толкова спонтанни промени. Това е и една от причините френският да изглежда като… ами, както изглежда френският.

Но да се върнем на мързела. Всеки език несъзнателно (а дали има съзнание езикът?) върви към улесняване и удобство за говорещите. Много примери можем да открием в испанския. Преди хиляди години, по времето на Римската империя, на брега на река Ебро съществувал град Цезараугуста. През годините се случили определени фонетични промени, изговорът се променил (с него се изменила и анатомията, забележете, че испанците често имат оголени и издадени напред зъби, готови да съскат и фъфлят подобаващо) и днес бихме стъпили в Сарагоса. И с просто око може да се види, че имената са едни и същи. Трябвали са поне 1000 години от Цезараугуста да се формира Сарагоса, но много повече са били нужни, за да се изпише по днешния начин. Трудно можем да предполагаме, но някой ден Сарагоса може да стане Сарга. Технологиите и науките, които допринасят за опазване на красотата на езиците, пречат на развитието им и затрудняват предвещаването на промените и тенденциите, а с поредното нарастване на националистически движения, се увеличават и езиковите пуристи – тези, които искат да запазят езика, какъвто си е, да го предпазят от чуждици и да го опазят от бъдещето. Един езиков пурист, който усилено се опитва да изчисти езика си, повтаряйки пример от миналото, е италианската Дуче-wannabe Джорджа Мелони. В момента тя се мъчи да прокара закон, съвсем фашистки, чрез който да забрани използването на чуждици – представете си да плащате 3000 евро глоба, защото сте лайкнали нещо. Същият закон преди почти 100 години приема и Дучето – заради или пък благодарение на Мусолини днес дори ние използваме думи като бариста вместо барман, а в Италия думата autista упорито се използва вместо френското шофьор (което може да създаде някои недоразумения).

В българския също имаме собствени думи, претърпели икономия на усилието, но писменият ни език е консервативен и понася промени по-трудно от други езици. Затова не е приемливо да напишем „наште“ вместо „нашите“ или „кво“ вместо „какво“. Но пък във времето се е приело да пишем и произнасяме четиресет вместо четиридесет. Освен тези официални и неофициални промени в езика икономията на усилието прави и останалата част от речниковите ни запаси възможно най-лесни и приятни за произнасяне. Нека все пак не забравяме, че езиковите закони действат главно върху най-често използваните думи. От често повтаряните думи се ражда и вече доказаната теория за семантичното пренасищане (semantic satiation). Всички сме преживявали това пренасищане, без да знаем, че се казва така. Кажете бързо няколко пъти поред една и съща дума – в един момент тя ще се накъса на срички, букви, фонеми и ще загуби значението си. Ако приложим теорията за икономията на усилието върху семантичното пренасищане, ще усетим как към четвъртото повторение, езикът ни ще започне да заваля и вече дори фонемите ще претърпят промяна. Та да, не бихме имали нужда да улесняваме някой термин като плуримоторен поради простата причина, че няма хора, които използват тази дума в ежедневието си, а няма и хора, които да я знаят (аз лично я открих в един Р. – речник; намигване). И така една дума като mile, използвана изключително често в англоезичното ежедневие, със сигурност много много повече от kilometers, някак си се изтъркулва от езика с огромна лекота. Придобива даже поетично звучене.

Все пак едно ухо трябва да е тренирано и опитно, за да открие поетика в звученето на една метрична единица като милята. Човек, който не е развил fluency, който не е успял да се потопи напълно в езика, който ежесекундно калкира собствения си език върху чуждия, няма въобще да се замисли, преди да каже kilometers and kilometers. В днешно време английският е навсякъде и не е трудно да се потопиш точно в него – той е хегемон на глобалната културна сцена, човек лесно може да се добере до такова владеене на езика, в което е запознат дори със собствената си височина във футове (дума, която не е претърпяла мързеливо произношение в българския, защото не се използва). Когато учи език, човек се стреми да звучи като местен, опитва се да изтрие акцента си – това е лесно (за някои). Трудното идва, когато трябва да се научиш да боравиш с думи и изрази, със словоред и метрични системи, които на други са вродени. Да научиш един език в крайна сметка е да осъзнаеш в произношението на коя дума можеш да си помързелуваш.